Седмицата на православната книга, която вече шест години поред се провежда във Варна, е форум, в който се отразява нещо твърде специфично за родната ни църковна действителност. В рамките на това събитие идеята и желанието да се говори за православна книга контрастират с тъжната действителност на т. нар. книжен пазар на православна литература у нас. Дори беглият прочит на програмата на тазгодишното издание на “Седмицата” ни показва, че тя изобилства със семинари и разговори и почти липсва представянето на книги, издадени в България. Дори само този факт вече е повод да се постави въпросът за отношението и критерия на православните в България при избора на книга или по-точно въпросът за техния “книжен” глад и вкус.
Сериозният анализ на излизащата православна литература у нас трябва да бъде подчинен преди всичко на ясни богословски критерии. Напоследък се създава илюзията, че издаването на голямо количество православна литература е белег за някакво възраждане на църковния живот. Тази илюзия се подхранва най-често от неистовото желание да се търсят “знамения” за дългоочакваното духовно пробуждане, без да се оценява трезво и реалистично конкретната ситуация в Църквата и най-вече без да се отчита дълбоката криза на църковното съзнание (т. е. на съзнанието относно идентичността на Църквата и мястото на вярващите в нейния живот).
Ако анализираме вътрешната структура на православния книжен пазар – при цялата условност на това понятие – ще видим, че сериозните богословски книги заемат нищожен процент от всички издания, а техният тираж и продажби са с пъти по-малки от тези на “душеполезните бестселъри”. Проблемът тук не е в количеството, а в отношението, в критериите, във вкуса на потенциалните читатели. Трудно може да се приеме аргументът, че нищожните продажби на сериозна богословска литература (а такава, слава Богу, все пак има) се дължат главно на финансовите затруднения на техните евентуални читатели. Неоспорим факт е, че същите тези хора са готови да пожертват значително повече средства, за да си доставят книги, които съдържат безпогрешните рецепти за придобиване на спасение - задължителният резултат от практикуването на религиозно благочестие и морална праведност.
Изборът на дадена книга се определя преди всичко от вкуса – вкус, възпитан в конкретната духовна и културна атмосфера на нашата църковна действителност, в която продължава да съществува едно шизофренно разделение между богословие и духовност, между догмат и нравственост, между вяра и знание, между истината и живота. Днес пазарът на православна литература до голяма степен е подчинен на една специфична пиетистка култура и манталитет, който е пуснал дълбоки корени в църковния живот и определя мисленето и поведението на православните християни. Както е известно, пиетизмът (протестантско движение от ХVІІ век, което по-късно се пренася в целия християнски свят) поставя акцент върху индивидуалното практическо благочестие и без да пренебрегва “теоретичната” вярност към истините на вярата (църковните догмати), просто ги е изместил встрани и ги подчинява на критерия за лично религиозно и морално прераждане и благочестие. Точно този акцент върху индивидуалното благочестие и праведност за сметка на събитието на вярата и спасението в Църквата (участие в евхаристийния живот) създава едно безразлично, а понякога и враждебно отношение към книгите, които поставят мирогледните, екзистенциалните, богословските въпроси на православната вяра и живот. Този начин на мислене внушава на вярващите, че те не трябва да четат “сложни”, изпълнени с богословски термини книги, а имат нужда единствено от “достъпни” четива, написани с “прости думи” и пълни с полезни практически съвети, с други думи, книги, които могат да им осигурят постигането на праведен и благочестив живот. Така книгите, които са посветени на сериозни богословски теми (а всеки богословски въпрос има винаги сотириологично измерение, т. е. има органична връзка с темата за спасението) и са дело на утвърдени автори в православния свят, не могат да мерят сили с “триумфа на рецептологията” на духовния живот, която залива православния книжен пазар у нас.
В условията на този духовен климат дори съчиненията на великите духовни отци на Църквата (въпросът за качеството и анонимната безотговорност спрямо преводите не се нуждае от коментар) обикновено се приемат и преживяват като сборници от душеполезни наставления с чисто практическа стойност, без реална връзка с пълнотата на църковния живот, в който те са родени и трябва да се четат. Почти никой не се замисля, а и като че ли никой (и това е още по-тревожно) не подготвя вярващите да четат подобен тип литература – да отчитат личната харизма (дар) на авторите, духовните, културните и обществените условия, в които са писани тези съчинения. Как е възможно някой да чете например Добротолюбитие или Лествица на св. Йоан Лествичник, без да си дава сметка, че логиката и психологията на монашеския живот (повечето от тези писания са писани от и за монаси) не могат и не трябва да бъдат пренасяни механично в енорийския живот от нашето съвремие? Може ли семейният и ангажиран със служебни задължения човек от ХХІ век да приложи “средствата” на монашеския начин на живот от V или VІІ век, които произтичат от монашеските обети и конкретните условия на живот в манастира или пустинята? Възможно ли е християнинът да полага грижи за своята индивидуална праведност и благочестие, без да си дава сметка, че той е християнин не защото е праведен и благочестив, а преди всичко защото е член на Църквата и участва в нейния светотайнствен живот? Може ли да съществува интерес към духовния живот и към спасението, без да има интерес към истината на Църквата, т. е. към богословието? Практиката в нашия църковен живот показва, че може! Може, когато в центъра на нашето преживяване и разбиране на вярата стои не църковната общност с нейния евхаристиен живот, а индивидуалните духовни и морални нужди на отделния човек, които трябва да бъдат удовлетворени.
Изборът на книга всъщност се определя от индивидуализма в църковния живот, поради което основното предназначение на т. нар. “духовничарски” книги е надграждането и усъвършенстването на този индивидуализъм. Нещо повече, при подобен подход читателят много често се ангажира с точно определена книга, която се превръща в пълновластен “книжен авторитет” до степен, когато често можем да чуем, че някой живее с книгите на отец “Х” (естествено, трудно може да се чуе изразът, че някой живее “с Църквата”). Тази особена психологическа зависимост, която се основава на страха от авторитета, не е много по-различна от подчинеността на духовния гуру - феномен, чиито симптоми не са никак чужди на определени кръгове в църковния ни живот. Това въобще не е случайно, тъй като индивидуализмът винаги предполага необходимостта от “готови” решения и рецепти, а те не оставят никакво място за личната свобода и духовно творчество. Може би затова днес се забелязва един почти патологичен страх от всичко, което не звучи като готово клише или схема – лесна за разбиране и удобна за прилагане. Този страх е резултат от продължителното приспособяване и вярност на нашия църковен език към морално-пропагандните пароли, с които обикновено се обяснява православната вяра, а това отхвърля всяка възможност да се мисли с жизнени и екзистенциални категории. Това обаче не е само въпрос на език, а най вече на вкус, който се формира навсякъде в Църквата (в проповедите, в поученията) и по естествен начин става основен критерий за избора и четенето на книги.
Доколкото изборът на книга е и избор на приоритет, той днес не е в полза на богословската истина, а на стремежа за удовлетворяване на нарцистичния нагон за самоусъвършенстване - движещия мотив на индивидуализма. В този случай християните просто “нямат нужда” да четат богословски книги, които могат да им помогнат да осъзнаят по-добре идентичността на Църквата и начина за пълноценно участие в нейния живот. Може би често пъти това е предпочитание на “лекотата” и практическата полза на “духовничарския” текст пред интелектуалното усилие на богословската книга, но това е лъжлива дилема. Християните през ІV век не са стояли пред подобна дилема и нито за миг не са “отлагали” да попитат св. Григорий Богослов на пазара кое е по-правилно омоусиос, или омиусиос, т. е. дали Синът Божи е единосъщен, или подобосъщен на Бог Отец. Но ако за тях този въпрос е бил основна истина на вярата и следователно за спасението, то днес той е твърде “отвлечен” и безкрайно далечен за психологическата нужда от чувството за праведност. Ако разлистим катехизически слова (предназначени за все още некръстените или за новокръстените) на св. Кирил Йерусалимски, ще видим, че в тях той говори за най-дълбоките богословски истини и никога не е бил упрекван, че употребява “сложни” термини или че не говори на “достъпен език”. Разбира се, мнозина се опитват да обяснят това с различния духовен и интелектуален климат на онази епоха, но истинската причина си остава подмяната на събитието на спасението в евхаристийната общност – Църквата, със самодостатъчното психологическо преживяване на индивидуалното благочестие. Доколкото истинското богословие извира от опита и живота на Църквата, то липсата на интерес към сериозната богословска литература днес е симптом, че църковният живот е в дълбока криза.
Всичко това показва, че изборът на книга всъщност е последица от една много сериозна дилема, която съществува в нашия църковен живот. За някои поставянето на въпроса по този начин може би изглежда твърде радикално. Да, дилемата наистина е радикална, защото не е теоретична, а жизнена и екзистенциална и е последица от начина, по който се преживява и разбира Църквата, а оттам и богословието и духовният живот. Парадоксът обаче се състои в това, че един от начините за решаването на тази дилема е издаването и възпитаването на вкус към стойностната богословска литература. Разбира се, книгата не може да замести опита и живота в Църквата, но тя може да спомогне за формирането на правилно църковно съзнание и за поставянето на правилна диагноза на неговите патологии. Изходът е в поставянето на ясни църковни, т. е. богословски критерии във всички области на духовния живот като единствен залог за правилното решаване на всички въпроси, които очакват своето отговорно църковно решение.
