1.Исторически координати

“Пиетизъмът”, като феномен в църковния живот, има специфична историческа и богословска отправна точка, но в същото време той намира отражение върху много страни от духовния живот на християнските църкви.

При появата си в края на XVII и началото на XVIII в. (1690-1730 г.) пиетизмът е преди всичко историческо течение в рамките на протестантизма. [1] Целта му е да акцентира върху “практическото благочестие” и да го открои от полемичното догматическо богословие, което Реформацията първоначално поставя на преден план. [2] В противовес на интелектуализма и абстрактното разбиране на Бога и догматическите истини пиетизмът издига практическото, активно благочестие (praxis pietatis): добри дела, ежедневно оценяване на собствения успех в добродетелта, извършвано според обективни критерии; ежедневно изучаване на Библията и практическо прилагане на библейския морал; акцент върху емоционалната страна на молитвата; пълен отказ от “света” и светското (танци, театър, нерелигиозни четива); тенденции към сепаратизъм, свързани с предпочитание към частните събрания и разграничаване от “официалната” Църква. [3]

За пиетизма знанието за Бога е предпоставка за възраждане на човека [т.е. опита от повторното раждане – web.еd.], а самото възраждане се възприема като живот според моралния закон на Евангелието, като емоционално преживяване на авторитетните истини. [4] Пиетизмът се проявява като мистическо благочестие и в крайна сметка като форма на съпротива срещу знанието; като “антидогматизъм”, доколкото игнорира или омаловажава богословските истини, или дори като “агностицизъм”, прикрит от морализаторство. [5]

Под различни форми и чрез различни “движения” той не е преставал до ден днешен да влияе върху протестантизма, както и върху духовния живот на други църкви. В съчетание с хуманизма, Просвещението и “прагматичния” дух на модерната епоха – духът на “продуктивността” и “ефикасността” – пиетизмът е успял да култивира в Европа едно твърде “социално” разбиране на Църквата, включващо преди всичко практически дейности в полза на обществото. Пиетизмът представя вестта за спасението преди всичко като необходиост от индивидуален и колективен морал.

2.Богословски координати

Пиетизмът подкопава – до пълно отрицание – онтологичната истина за единството на Църквата и личното общение; той гледа на човешкото спасение в Църквата като на индивидуално събитие, индивидуална възможност за живот. Индивидуалното благочестие и субективният процес на “придобиване на спасение” стават абсобютни и автономни; възможността за човешко спасение е изместена изцяло в пределите на индивидуалното морално усилие.

За пиетизма спасението не е непременно събитие на Църквата, разбирана като богочовешко “ново творение”, като разкриване битието на тринитарния пpототип, като единство на общението между личности. Диманичното, личностно участие на човека – макар и недостоен като индивид – в тялото на Христовото общение вече не е единственият залог за спасение; вече не е онова, което оздравява и оцелостява личността, дарявайки й екзистенциална възможност за универсализация, и което, посредством покаянието, трансформира дори греха във възможност да получиш Божията милост и любов. Напротив, за да може да бъде обективно оценявано, опрадванието на индивида следва да се гарантира най-вече от индивидуалните постижения, от степента в която индивидът изпълнява религиозните си задължения и нравствените повели и имитира “добродетелите” на Христос. От гледна точка на пиетизма Църквата като феномен е зависима от оправданието на индивида, тя е съвкупност от морално възродени [т.е., “родени повторно” – web. ed.] индивиди, събрание на “чистите”, допълнение и опора на индивидуалните религиозни чувства.

Тръгвайки по този път, пиетизмът постига резултат, който е противоположен на първоначалното намерение. В стремежа си да преодолее религиозния интелектуализъм, пиетъзмът залита в другата крайност, като откъсва практическото благочестие от истината и откровението на Църквата. Така благочестието губи онтологичното си съдържание и престава да бъде екзистенциално събитие – осъществяване и разкриване на екзистенциалната истина за човека, на Божия “образ” в човека. Благочестието се превръща в индивидуално постижение, което несъмнено подобрява характера, поведението и обществения морал, но което по никакъв начин не пресътворява нашия модус на съществуване, не превръща поквареността в непоквареност, смъртта – в живот и възкресение.

Пиетизмът губи онтолотичните си основания; при това истината и вярата на Църквата биват отделени от живота и действието, биват сведени до “принципи” и “аксиоми”, които човек приема като всяка друга идеология. Разграничението между размисъл и действие, между истина и живот или между догма и морал се превръща в шизофренична разкъсаност. Животът на Църквата се ограничава до спазване на морала, изпълнение на религиозните задължения и социална дейност. Може да звучи парадоксално, но в случая с пиетизма етиката покварява Църквата; превръща критериите на Църквата в светски, конвенционални критерии, изопачава “великата тайна на божеството” в прагматична социална потребност. Eтиката на пиетизма изкривява литургичната и евхаристийна реалност на Църквата, единството в живота и общението на каещите се и съвършените, грешниците и светците, първите и последните; тази етика неизбежно превръща Църквата в обикновена, институционална общност от индивидуално религиозни хора.

Голям брой хора днес, може би мнозинството в западното общество, оценява дейността на Църквата с критериите за обществена полза, с които се измерва полезността на: образованието, пенсионна система или дори полицията. Естественият резултат е, че Църквата бива запазена като една по светски организирана и все по-бюрократизираща се институция, необходима за съхраняване на морала. Най-очевидната проява на секуларизацията е типичната за пиетизма подмяна на църковното съзнание и църковния опит, подмяната на изконните критерии на Църквата с моралистични съображения. Когато пренебрегне своята онтологична идентичност, същността си на екзистенциално събитие, заменящо индивидуалното оцеляване с живот на личността в любовта и общението; в момента в който се превърне в обичайна форма на групиране на индивиди в една институция, тогава Църквата моментално става олицетворение на човешкото – в случая ралигиозно – падение. Тя започва да обслужва “религиозните нужди на хората”, индивидуалните емоционални и психологически потребности на падналия човек.

Утилитарният институционалистки манталитет, типичен продукт на пиетизма, е довел много църкви и християнски конфесии до трескавото безпокойство да не би да се окажат остарели и безполезни в модерното технократично и рационалистично общество, да не би да изостанат от света. Ето защо много често посланието, което те се опитват да предложат на съвременния човек, отговаря, възможно най-пълно, на неговите утилитарни потребности за просперитет. “Хуманистичната” етика – принципът да се запази приличие – е по-важен от истината, от спасението на екзистенцията от анонимността на смъртта. Чудото на покаянието, преобразяването на греха в любящ копнеж за личностно общение с Бога, поглъщането на морала от живота – тези истини са несъвместими с пиетисткия дух на нашето време. Посланието на Евангелието бива “анулирано”, изпразнено от онтологично съдържание; църковната вяра във възкресението на човека губи всякакъв смисъл.

3.Моралното отчуждаване на спасението

Когато благочестието на Църквата се пренесе върху плоскостта на индивидуалната етика и се отдели от църковната истина, неизбежно се стига до размиване на границата между истината на спасението и илюзията за спасение, между Църква и ерес. Самата идея за ерес или схизма губи реален смисъл. Тя се свежда до абстрактни, понятни единствено за “експертите”, теоретични различия; до конфесионални тезиси, обсъждани на дискусии и конференции – без никакви допирни точки с човешкия живот.

Все по-често пиетизмът отъждествява духовността и благочестието на различните църкви и конфесии, възприемайки ги през призмата на индивидуалната или утилитарната етика, като пренебрегва дори фундаментални догматични различия. Благочестието на католика, на протестанта и, все по-често, даже на “просветения” православен вече не се различават съществено. Догмата не се възприема като “дефиниция”, полагаща пределите, в които опитът на Църквата може да бъде изразяван и защитаван. Заличава се връзката между християнското благочестие и начина, по който преживяваме истината за Бога в Троица, за въплъщението на Словото, за енергиите на Светия Дух, които придават съдържанието и същността на живота в Църквата.

Моделът на християнско благочестие в различните църкви и конфесии все повече се отъждествява с “перфектната” утилитарна етика, с индивидуалния морал, който превъзхожда по значимост истината на Църквата. Единствените различия в областта на благочестието са разминаванията в религиозните обичаи и религиозните “задължения”. Даже литургичният акт е нещо несъществено по отношение на индивидуалното благочестие – допълнение, помощно средство или награда; той се мисли като възможност за “наставление” или просто като религиозно задължение. Евхаристията – първоначалното въплъщение на факта на спасението – бива изопачена от пиетистката етика, бива осмислена единствено като “религиозно” задължение, задължение да се молим заедно и може би да изслушаме една проповед, която най-често се ограничава до предписания за поведението на индивида. Евхаристията не е събитието, което конституира и изобразява Църквата, новият модус на нашето съществуване, реализация на етоса на “новия” човек.

В края на краищата, даже участието в тайнствата придобива конвенционален, етически характер. Изповедта се превръща в психологическо средство за премахване на чувството за вина, а участието в светото причастие става в най-добрия случай морална награда за добро поведение, ако просто не се възприема като полуосъзнат индивидуален или семеен обичай, граничещ с магията. Кръщението става самоочевидно социално задължение, а бракът е узаконяване на сексуалните връзки, без всякаква връзка с аскетичното преобразяване на брачния съюз в еклезиологично събитие на личностно взаимодействие и общение.

4.Моралната асимилация на ересите

Типично и напълно логично продължение на това размиване и загърбване на онтологичния характер на църковната вяра е модерното движение за т. нар. “обединяване” на Църквите, както и прословутия призив да предпочетем “любовта”, която обединява църквите, пред “догмата”, която ги разделя. Човек би казал, че подобно движение е исторически оправдано, доколкото твърде често, на пръв поглед, обединението се постига на нивото на едно общо, недогматично благочестие – на нивото на пиетизма. Но онова, което разгараничава Църквата от ересите, не са някакви абст,актни различия в академичните формулировки; става дума за радикалната несъвместимост и огромната дистанция между универсалния живот и илюзиите за живот, между реализацията на истинния живот на нашия тринитарен прототип и заместването а тази истина с модуса на съществуване на падналото човечество. Догмата винаги е “дефинирала”, т.е. показвала е границата, докато аскетичната практика на Църквата е е осигурявала участието в истинния живот, който побеждава покварата е смъртта и който осъществява Божия образ в човека.

Когато благочестието престане да бъде еклезиологично събитие и се превърне в морално постижение на индивида, тогава един еретик или дори нехристиянин може да бъде също толкова добродетелен, колкото “християнина”. Благочестието губи връзката си с истината и с нейното онтологично съдържание; то губи връзка с пълното, телесно участие на човека в Божия живот – с възкресението на тялото, с претворяването на материята в “слово” и с трансформирането на времето и пространството в непосредствеността на общението. Благочестието се превръща в напълно обичаен начин да бъдеш религиозен, което, своя страна, неизбежно релативизира всички различия по отношение на “конфесията” и традицията или дори елиминира различните традиции, доколкото всички те са насочени към постигането на един и същи резултат – моралното “усъвършенстване” на човешкия живот.

Така различията между отделните ереси и истината остават празни словесни формулировки, напълно ирелевантни по отношение на реалността на живота и смъртта, ирелевантни дори по отношение на благочестието. Те се съхраняват прото като разлики в религиозните обичаи и традиционните вярвания, имащи исторически характер. Именно това оправдава склонността на различните християнски конфесии да търсят формално обединение, разбира се, като зачитат плурализма в религиозните обичаи и теоретичните формулировки – още повече че последните са вече до голяма степен заличени в сферата на “практическия живот”. Очевидно това е основата на движението за обединение в наши дни – освен случаите, когато то се обуславя от далеч по-ясно изразени морално-политически съображения.

Всъщност социално-политическите съображения са оказвали влияние върху Църквата през всички епохи; това са греховете на нашата човешка природа, осиновена от Църквата. Те не са толкова голяма опасност; в случай, че сме наясно, че се грехове, те не са в състояние да разрушат истината на Църквата. Опасността от истинско разрушаване се крие в ересите: когато приемем за спасителна истина някаква “подобрена” версия на падналото човешко битие. А най-голямата ерес на нашето време е пиетизмът. Пиетизмът е ерес в полето на еклезиологията: той подкопава и на практика отрича самата истина на Църквата, измествайки събитието на спасението от елезиологичния към индивидуалния етос, към едно благочестие, откъснато от тринитарното битие, от Христовия живот в послушание. Пиетизмът отрича онтологичния факт на спасението, църковния живот като съ-участие и общение на личностите в любовта, претворяването на нашата смъртна индивидуалност в ипостас на вечния живот.

Пиетизмът подкопава онтологичната истина за Църквата и напълно се отказва от нея, но без да поставя под съмнение формулировките на тази истина. Той просто ги пренебрегва, възприемайки ги единствено като интелектуални построения, нямащи отношение към човешкото спасение, изоставя ги във властта на автономното академично богословие. Пиетизмът формално зачита буквата на догматичните формулировки, но това е мъртва буква, нямаща връзка с живота и екзистенциалния опит.

Подобно отричане на истината на спасението е доста по-различно от предишните ереси. Тук няма отхвърляне на “дефинициите”, на границите на църковната истина; просто тази истина бива откъсната от живота и спасението на човека. Това откъсване засяга огромно множество различия и нюанси, така че на практика е изключително трудно пиетизмът да бъде “отлъчен”, да бъде поставен отвъд границите, в които църковната истина и църковното единство биват живяни. Но именно поради тази причина пиетизмът е най-опасното покушение срещу истината и единството на Църквта.

5.Индивидуалистичната “култура” на пиетизма

Със сигурност пиетизмът не е автономен феномен, независим от историческите и културни условия, които през последните три века са оформили облика на западната цивилизация. Духът на индивидуализъм, рационализъм и утилитаризъм, култът към рационализацията, митът за “обективността” и “ценностите”, които тя налага, обвързването на истината с полезността и на познанието с “практическата” полза – всички тези фактори са обусловили развитието на феномена пиетизъм и самите те са били повлияни от него. Движения и тенденции от рода на Просвещението, хуманизма, романтизмa или позитивизмa са част от мрежата от взаимозависимости, формирана от същите онези фактори, които в крайна сметка обуславят типа мислене и ценностите на нашата модерна култура, които оставят едва забележи;, но твърде решаващ отпечатък върху характера и темперамента на хората.

Това твърдение поставя невероятно трудно предизвикателство пред християнското богословие. Има ли въобще място за осъществяване на живота и истината на Църквата, след като начинът на живот на западната цивилизация, единствената цивилизация, която има основание да определя себе си като световна, предполага и налага култ към индивида? След като технократичното консуматорско общество издига в култ интелектуалните способности на субекта, автономността на неговата воля, рационалистичното регулиране на правата и задълженията на индивида, “обективната подкрепа” за индивидуалния избор, икономическите гаранции, предвидени за индивида (от рода на синдикатите), след като водещ принцип става рационалистичната взаимовръзка между индивида и групата, то тогава индивидуалистичната религия на пиетизма се явява неизбежна последица от всичко това. И наистина пиетизмът е единствената възможност за изява на религиозното в западната култура – той е необходимото и достатъчно условие за религиозен живот. Почти нямаме възможност да преживеем и изпълним Христовата истина, троичното битие; не можем да вкусим от спасението, да подчиним индивидуалността си на спасителния опит, принадлежащ на Църквата като тяло, и да изпълненяваме етоса и морала на Евангелието чрез самоусъвършенстване на личността, постигаща своята същност и свобода в общението със светиите. [8]

Не е случаен фактът, че първите последователи на пиетизма са мечтаят за икуменическо движение, което да възстанови “автентичното християнство” в света. [9] Пиетизмът се е разпространява с изключителна скорост на една невероятно голяма територия. Зародил се в Германия, той много бързо обхваща Англия, където почвата е подготвена от пуританизма, както и Нидерландия и Скандинавия; разпространява се е на изток чак до Русия и е завладява Америка, пренесен от първите поколения заселници; а чрез мисионерските църкви достига Африка и Азия. Но фактологията на този толкова бърз подем на пиетизма и на икуменическите амбиции на неговите основатели е само част от едно много по-дълбоко и органично идентифициране с изначално присъщата на западната цивилизация тенденция към експанзионизъм и универсализъм.

Без съмнение пиетизмът има водещо място в мрежата от взаимообуславящи се фактори, които са оформили специфичния характер на западната култура, колкото и това твърдение да изглежда генерализиращо и парадоксално. Защото пиетизмът наистина играе много съществена роля в развитието на “западния тип” общество. Тази теза става по-разбираема, ако възприемем гледната точка на учените, които приписват на пиетизма заслугата за появата и развитието на пазарната икономическа система – капитализма. [10] Това е системата, която днес детерминира икономическия, социалния и политическия живот в целия свят.

Изначалната връзка между пиетизма и капитализма е добре позната. Сърцевината на капиталистическата идеология може да бъде свързана с пиетисткия стремеж за директни, измерими и справедливо възнаградени резултати от индивидуалното благочестие и морал – в този случай от труда, честността, пестеливостта, рационалното използване на “талантите” и т.н. Трудът придобива автономност; той бива отделен от практическите нужди и става религиозно задължение, което намира своето истинско оправдание и “справедливо възнаграждение” в акумулирането на богатство. Богатството се управлява напълно автономно: без оглед на обществените нужди, а единствено от гледна точка на отношенията между индивида и Бога, отношения на количествено измеримите заслуги и награди. [11]

Направените изводи се потвърждават както от изследователите на феномена капитализъм, макар единомислието между учените да е твърде крехко, така и от редица исторически факти. Може би най-емблематичен е примерът с появата и развитието на Съединените американски щати. Световната суперсила, която е и най-важният и решаващ фактор за функционирането на капиталистическата система, се основава на принципите и духа на пиетизма. Последователните вълни от англо-саксонски пуритани и пиетисти с хилиастки възгледи [12], които първоначално се заселват в Америка, виждайки в тази страна “обетованата земя” [13], отъждествяват доверието в Бог със силата на парите [14], религиозното чувство с икономическата изгода от труда (трудова етика) и в крайна сметка свеждат етиката до онова, което осигурява индивидуална сигурност и социален просперитет. [15] Самият факт, че в тази страна съществуват около 250 различни християнски конфесии изтиква на заден план истината за Църквата като тяло; при оценката на един християнин приоритет има специфично американската идея за индивидуалната етика (гражданска религия).

Имайки пред очи примера на Америка и пиетизма като основа на “евангелието на благополучието”, което се е оформило именно там, [16] можем да отидем и по-нататък в разсъжденията си. Днес цялото човечество живее в капана на една смъртна опасност, създадена от поляризацията между две откровено аморални етически системи и от непрестанното очакване за сблъсък между тях в евентуална ядрена война. От едната страна е пиетисткият индивидуализъм на капиталистическия лагер, от друга – моралистичният колективизъм на марксистката утопия за “всеобщото щастие”. Последната поне не прикрива целите си зад някакви измислени християнски лозунги, докато капиталистическата система не спира да петни името на християнството, славословейки дори най-подлите диктаторски режими, които я поддържат, и насърчавайки пиетисктия идеал за индивидуалните заслуги.

Ако свидетелството на eдин Вселенски събор на Църквата може да има някакво значение днес, неговата основна цел би следвало да бъде отхвърлянето на това извращение над човешкия дух, на този плен на християнското благочестие от една изопачена и лъжлива доктрина: абстрактният пиетизъм, който подкопава и руши истината за спасението и за Църквата като реалност.

Христос Янарас

  Версия за печат